Здравеопазването „убива” бавно ромите в гетата
Необразованост и безразличие на властите поддържат гетото в Пазарджик
Ромският квартал „Изток” в Пазаржик е сред най-големите в цялата страна – тук живеят над 25 000 души. Той е разделен на осем махали – “Шантика”, “Сервиза”, “Блатница”, “Ябълките”, “Париж”, “Парцелите”, “Бостана” и “Токайто”. В началото му не се усеща много ромската атмосфера, но по-навътре няма как да избягаш от нея. Музиката, полуголите и боси деца, крясъците на жените и седящите младежи в неприличащите на заведения кафенета са най-осезаемите признаци на голямата махала „Изток”. Ако е топло, ще усетите и миризмата на мръсния канал, а боклука по-навътре в квартала изобщо не го вдигат.
В тази част на Пазарджик могат да се срещнат хора от всички нива на стандарта на живот – богаташи с последен модел „Мерцедес”, почти нормално живеещи семейства и роми, които са загрижени главно за физическото си оцеляване. Гледката в по-вътрешните райони на квартала е потресаваща. Наподобяващите улици тесни пътечки в “Токайто” - най-мизерната махала в квартала според пазарджиклии, са безкрайно неприятни за окото. По тях минават каруци и се изтича отвореният мръсен канал. Улиците не са покрити с асфалт, чакъл или друга пътна настилка, която да възпрепятства образуването на кал при мокро време. „В дъжовно време все едно живеем в малко езеро”, казват жителите на махалата. Приблизително 8000 роми „обитават” това гето - в истинския и най-лошия смисъл на думата. В сравнение с него другите махали са доста по-добре в инфраструктурно отношение – асфалтирани улички и тук-там канализация.
Жилищното устройство и инфраструктурата, която в голямата част липсва, поражда и сериозни здравословни проблеми в квартала. Децата в “Токайто” си играят в превърнатата в канализационен канал малка рекичка, която разделя тесния черен път на две. В нея се вливат отпадните води, които почвата все още попива. Това е „детската площадка”, където преминава всекидневието на малчуганите. Покрай същия този ров се продават зеленчуци, плодове, хляб и други хранителни продукти.
Според социологическо проучване на „Факт Маркетинг” 8,3на сто от жителите на квартала боледуват от пневмонии, от вирусни хепатити боледува 3,4 процента от населението, от туберкулоза - 1,1 процента и от ехинококоза (кучешка тения) – 1,3. Сред най-високите в страната са и показателите за боледуващи от артериална хипертония (8 на сто), дископатии (4,5), пиелонефрит (възпаление на бъбреците) (4,2), захарен диабет (3,4), язвена болест (3,2) и исхемична болест на сърцето (3). По-рядко се срещат болестите миокарден инфаркт (1,7), бронхиална астма (1,6). Налице е висока заболеваемост от белодробни, сърдечно-съдови и по-рядко срещани в други райони инфекциозни заболявания.
На фона на това трагично в здравно отношение положение ромите твърдят, че много често линейките отказват да дойдат в квартала. Но погледнато реално, самите пътища в по-вътрешните махали не го позволяват. А на какво се дължат отказите на лекари да дойдат в махалите с по-хубави пътища - не се знае. Самият квартал е на 200-300 м от сградата на Спешна помощ. „Ако имат конкретен случай, при който дежурният лекар е отказал посещение на болния, нека го посочат и докажат. Винаги се стремим да бъдем точни и ефективни в работата си, защото става въпрос за човешкото здраве”, казва директорът на ЦСМП – Пазарджик д-р Надка Пангарова.
Не са редки конфликтите между роми и лекари. „Детето ми беше на шест месеца. Вдигна температура около 40 градуса. Имах 2,50 лв. в джоба си. Грабнах дъщеричката си и дотичах до Бърза помощ”, разказва Минко Минков. „Имаше опашка от 15 души. Хората ме пуснаха да мина. Докторът беше на входа на болницата и пушеше. Аз му обясних с треперещ глас какво става. Той продължи да пуши и ме препрати в болницата, която е в другия край на града. А оттам ме върнаха отново при него. Същата опашка пак я имаше. Той ми се разкрещя отдалече. Аз тръгнах да тичам към него. От страх се скри и накара медицинските сестри да вземат детето от мен”, споделя още той.
В цялата като че ли обречена ситуация има и искри на надежда. На територията на квартал „Изток” от април 2004 г. се реализира програма „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН и полово предавани болести в ромската общност”, финансирана от Глобалния фонд за борба с туберколоза, малария и ХИВ/СПИН. Проектът е разработен и защитен от „Фондация за мултиетническо сътрудничество “Напредък” – Пазарджик”. “В началото ни беше много трудно да работим с хората. Нямаха представа какво е презерватив. Обсъждането на проблемите на сексуалните отношения беше табу. Една година по-късно контактите ни станаха по-ефективни”, разказва координаторът на програмата Борис Матев.
В края на 2006 г. бе открит здравен социален център (ЗСЦ) към фондацията. Той е най-големият в страната. Сградата е предоставена от общината, а средства за ремонтирането й са отпуснати от Министерството на здравеопазването. Тук се предлагат безплатни анонимни изследвания за полово предавани болести и хепатит “Б”. Всеки ден в определено време хора от екипа на Матев обикалят квартала и се срещат с роми, които имат здравни проблеми или нужда от консултация. Веднъж седмично се провежда здравно-образователна сесия в ЗСЦ, на която лектори от ХЕИ или РИОКОЗ обясняват на ромите как да действат при различни рискови ситуации, свързани с тяхното здраве.
По-голямата част от ромите в „Изток” нямат здравна култура, което се дължи на ниското им образование. Но засега в квартала няма серопозитивни”, споделя с радост Борис Матев. Пазарджик е сред петте области в страната, които имаха право на регионален координатор по проблеми на медицинската интеграция на уязвими малцинствени групи. Според здравния медиатор в „Изток” Васил Петров част от ромите в квартала обитават къщи, където и животно не би живяло. „Бедността ги принуждава да са сред мръсотия, болести и мизерия”, категоричен е той. По думите му средата, в която живеят, е доста рискована и предразполага към развитието на различни болести. „Има родители, които не реагират адекватно при поява на симптоми при децата им. Чакат ги да оздравеят от само себе си. Много често подхождат с пренебрежение към здравето си, което не е правилно”, подчертава Петров.
Близо 80 на сто от ромите в „Изток” нямат лични лекари, а голяма част от онези, които имат, нямат здравни осигуровки. „Ние не сме зависими от нашите лични лекари. Когато имаме нужда от специалист - плащаме си. Ако чакаме да ни издадат направление, сигурно ще умрем”, отсичат повечето от тях. Директорът на МБАЛ – Пазарджик д-р Петко Митев сподели, че ромите търсят медицинска помощ след настъпването на усложнения в развитието на дадена болест. „Повечето хора в България не реагират при първите симптоми на определено заболяване и голяма част от ромите в „Изток” са сред тях”, казва д-р Митев и допълва, че независимо дали хората са здравноосигурени, в кабинета се оказва помощ на всеки.
Дялът на студентите в квартала може би е най-нисък от всички социални групи. Но все пак се срещат и младежи, които се опитват да просветят хората от махалата в каквато област могат – ромски студенти, които горе-долу са наясно със здравните проблеми на ромите. Мариян Каменов е един от тях. „При нас най-големият проблем е ясно изразеното незнание на здравните права и задължения. Повечето хора от квартала са безработни и не им се плащат здравни осигуровки. Ниското образование в голяма степен определя и ниската здравна култура, което води до лошата хигиена и високата смъртност сред възрастните и децата. Почти никой от квартала не си прави профилактични прегледи. Едва ли не всеки ден хората се чудят как да оцелеят, а при лекар се ходи при крайни нужди”, споделя, разочарован от неприятните факти, студентът по предучилищна и началноучилищна педагогика. В квартала има две основни училища, които се посещават само от ромчета. Нито едно от двете не разполага с медицинска сестра. „Идват от време на време докторки”, твърдят учениците.
Славчо Ангелов живее в махала „Ябълките”, която е в близост до „Токайто”. Той силно се безпокои за своите деца, но признава, че се намира в безизходно положение. „Няма как да напусна дома си заради мръсотията там”, казва той. Обяснява, че през миналата и в началото на тази година много жители в квартала са починали от ракови заболявания. „Умират, защото не се грижат за себе си и живеят в мръсотия. А и лекарите не ни считат за хора”, твърди Славчо. „Чудно ми е на политиците как не им е неудобно всеки път преди изборите да идват и да обещават все едно и също. Всеки път влизат в мръсната ни махала и казват, че ще я оправят, ама - уви. Загрижено клатят глави и дават пари за гласове. Основният проблем си остава все същият - циганите пак си остават "другите", онова сякаш вечно чуждото”, завършва Славчо Ангелов.
Докато политиците продължават да се „бият” за гласовете на хората от „Изток”, гетото се разраства с бясна скорост. А с това се увеличава броят на неграмотните в България и конкретно в Пазарджик. Ниското образование, от своя страна, води до висока раждаемост, смъртност и ниска здравна култура. В квартала зачестяват епидемиите и нелечимите болести, причинени от мръсната среда и нехигиеничния начин на живот. Ефектът от здравните програми и проекти засега е малък и променя навика на живот само на малка част от ромите. В същото време гетото остава откъснато от махалата. А сътресенията в здравеопазването допълнително подхранват ромската здравна изолация и в голяма степен обричат ромите на болести и смърт.
http://www.bnr.bg/RadioBulgaria/Emission_Bulgarian/Theme_Obstestvo/Material/romi_health.htm
О. И.
Дясното „самубийство” на „боклуците”
Саможертвата за благото на мнозинството е може би най-оценяваният жест до днес в историята на човечеството. Преди 1989 г. много хора се жертваха за свободата и по-добрият начин на живот. За жалост голяма част от тях остнаха в сянката на днешните „революционери”, които малко или много след тази съдбоносна дата повлияха и все още влияят върху социалния, икономическия и в голяма степен политическият живот на страната.
Дясното политическо пространство през 90-те години на миналият век не успя да запази довериото, което спечели след падането на тоталитарният режим в България – даже го загуби тотално. В стремежа си да подобрят живота на българина и да подредят обърканата ни държава, сините лидери не издържаха на изкушението „облаги от властта”. В един момент даже забравиха защо са дошли на власт и тръгнаха по „път”, който не е начертан от тях. До такава степен ги бе заслепи властта, че нямаха ясна представа на къде поемат. „Ако незнаеш за къде си тръгнал, със сигурност ще стигнеш някъде другаде”, това гласи една поговорка. Така стана и с десните. Друг е въпроса, че не стигнаха и другаде, а просто боксуваха на място. След промените може би десницата неофициално тръгна с мотото „Всички за един, един за всички”, но няколко години по-късно то се промени и стана „Всеки за себе си и аз мене си”.
Преди началото на поредните избори в страната гражданите с десни убеждения силно вярваха, че сините ще се обединят. Стана точно обратното – те се разединиха категорично. Резултатите от евроизборите определено са най-жестокият шамар, който десницата е получавала от както съществува – те не успях да изпратят дори един представител в Брюксел. Почти всички десни лидери си подадоха оставките. Сякаш осъзнаха, че наистина им мина времето. „Всички от днешното дясно пространство са „боклуци”, сред които съм и аз. Време е боклукът да бъде изхвърлен”, това бяха думите на един заместник син лидер, седмица след проведеният вот. Определено има голяма доза истина в тях, но съсвсем друг е въпроса кой как ги осмисля.
След оставките на сините шефове гръмнаха и скандалите с избора на новите председатели на политическите партии в дясно. Всички сини „боклуци” показно отказах да напуснат политическата сцена и доказаха твърдението, че не искат да дадат шанс на младите. А в същото време хората от страни им се смеят, защото излиза, че се карат само за медийният интерес. Но реално погледнато дори и той вече намаля. На медиите им омръзна да отразяват само разцепления, скандали и старата песен на нов глас.
Съвсем друг е въпроса, че в нашата страна и балканите политическите партии се градят не около една идеология и цел, а около една личност. А това не е типично за демократичните страни по света. В България „угасне” ли политическата личност угасва цялата партия. За жалост през полседните години това ясно учредяване и разпадане на политически формации се наблюдава най-много в дясното. След евровота големите десни фигури започнаха да залязват, а с тях и дясното. Причината за техният залез са егоистичните им действия и жаждата за власт. В известен смисъл „боклуците” заочнаха да се самоизхвърлят, но заедно със себе си завлачиха цялото дясно пространство – превърнаха се в безмилостни десни „самоубийци”.
О. И.
Изкушението да обидиш другия и предизвикателството да го опознаеш
Демократичното гражданско общество, към което се стремим, изисква от всеки гражданин да обърне поглед към изконните човешки добродетели и да ги издигне в култ. Тези, които са напуснали България, или са прекалено песимистично настроени за бъдещето на родината си, или са прекалено оптимисти в европейските си надежди.
А Европа – освен център на изобилието, на забележителности, събития, е и център на демокрацията с всички нейни елементи, сред които особено важни са търпимостта, толерантността към другостта, към другия. Все категории, които в България са загубили значителна част от своето съдържание.За нищожна толерантност може да се говори днес, след като някои хора се считат за недосегаеми. Хора, чиито своеволия, надминали всякакви граници, стават обществено достояние, но впоследствие се омаловажават и остават да тежат като черен облак на устоите на обществото.
Ксенофобски и расистки идеи се подхранват и до ден днешен от лица, които нямат ясна перспектива за бъдещето на страната ни. За каква толерантност да си говорим след като интелектуалци продължават да упрекват с най-различни красноречиви словосъчетания и речи различните, неудобните и по-конкретно малцинствата. В епохата на демокрацията тези националистически идеи са останали в зората на човешкото развитие. Лошото е, че говорят и за етнически модел. Първи, че втори, че трети и....т.н.
Много е жалко, че хората се подават на потециално нереализуемите им предложения за реформи. За съжаление съдебната ни система не предприема никакви действия спрямо подобни лица. Тя за пореден път се проявява като един „добър” арбитър пред европейските институции. На прага на членството ни в Европейския съюз „сина” на Волен Сидеров, Димитър Стоянов, изненада с мейл европарламентьорите с расистките си изказвания по адрес на унгарската евродепутатка от ромски произход Ливия Ярока. Но това не е всичко. Представителя на България споедели в писмото си, че в България за 5000 евро щели да намерят по-красиви циганки. Жалко, много жалко. Съжалявам само истинския му баща Кин Стоянов. Човек достоен за уважение, заради борбата му с хора като собствения му син. А днес след като сме членове на ЕС, същия Стоянов е евродепутат – представител на България, спомогнал на националистите в европарламента да създадат група. Такова дебелоочие не се е срещало в историята на България. Нашите управници вместо да го маханат от там, те му създават условия за развитие. Това е грозен факт. „Д. Стоянов е млад и неопитен”, ще кажат едни. Щом е неопитен и некадърен (бих добавил) как може да му се повери съдбата на българските граждани?, бих ги запитал аз тези хора. Има и други по-фрапантни примери, които са дoказателство, че все още има хора, които желаят етническа чистота. И то не какви да е хора, а управници, които трябва да са за пример. Известен професор от голям български университет публикува в интернет статия, в която дава негативни качества на ромите или циганите, както ги нарича той. И то все отрицателни характеристики. Професора не е написал нищо положително за ромската общност. И е дал изключително крайни препоръки за интеграцията на ромите. От думите на самия преподавател става ясно, че той не познава, не е познавал и не иска да познва роми. Посочил е абсурдни суми, които правителството е похарчило за включването на малцинството. Суми, за които едва ли обикновения ром от квартала е чувал. За жалост и сред академичнта общност има примери за неевропейско гледане към проблемите. Явно си личи, че професора е прочел много книги на свои сънародници, които не са стъпвали на никаква почва пишейки ги, като него самия.( http://spiralata.net/nakratko/cigani.html ).
В интернет случайно открих публикация на кандидат-евродепутат. Той е пуснал във виртуалното пространство своя предизборна програма, която включва и „решение на циганския проблем”. (http://www.komentari.com/web/modules.php?name=News&file=article&sid=76&mode=&order=0&thold=0)
Е стига вече! Това беше върха на лицемерието и наглата дебелащина. До кога на наш гръб ще печелят избори? До кога изтъквайки ни като излишъка в обществото ще правят състояние? Време е да се опитат да разберат и приемат факта, че и ние сме част от света. И ние сме допринесли за развитието на света! България е наша, колкото и тяхна, въпреки че го отричат. Ние поне сме искрени и не крием произхода си. Роми сме какво от това. И няма смисъл да повтарят, че сме такива. Повечето от нас се гордеят с това. Но ако се върнем назад във вековете ще видим кой се е срамувал от произхода си, както е казал един от първите възрожденци „О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”. По-лесно е да отхвърлиш дадено явление, отколкото да се опиташ да го разбереш.
О. И.
„Тя е циганка, а той турчин” – сблъсъкът на два свята
Безусловната любов в България все още я няма
Вече сме в Европа! Жалки и изкуствени усмивки греят по лицата на хората в малкото градче от селски тип Върбица, където иначе в мир живеят и българи, и турци, и роми. До толкова са европейци хората там, доколкото са отвикнали от своето балканско-селско мислене и от своето задръстено подсъзнание. За съжаление тежкото стереотипно интерпретиране на реалността се опитва да рефлектира и върху съзнанието на хората в най-невинната и невежа възраст – юношеската, и за жалост успява. Безспорно доказателство за това е сърцераздирателната любовна участ на Акиф - етнически турчин, и Дуду - етническа циганка. Любовната драма на двамата влюбени се разигра след официалното ни встъпване в Евросъюза. 19-годишният турчин (мюсюлманин) преди шест-седем месеца го е запленила изящната ромка (мюсюлманка). Двамата за първи път ги събира танцовия състав на Ромска фондация "Искра". Няколко месеца след постоянни ежедневни срещи с нея (двамата репитираха ромски танци) несъзнателно 19-годишният върбишки младеж започна да усеща любовната топлина, когато е с танцьорката на "Искра". Но освен него и Дуду започва да чувстава ефекта от стреличката на Купидон. Минаваха дни и нощи, а любовта между тях ставаше все по-силна със всеки изминал ден. Така след няколко месеца гаджелък Акиф не издържа и предложи на изгората си да е с нея завинаги - да се оженят. Но малко или много те знаеха, че родителите им и на двамата няма да се съгласят с тях. Въпреки това те не се уплашиха от съдбата и се решиха. Преди да премине към решителните крачки в живота си турският младеж изрони безброи сълзи, сякаш знаеше, че ще има проблеми след тази си постъпка, сякаш мислеше какво да прави. Но без колебания един ранен след обед Акиф и Дуду се качиха в една кола и отпрашиха на някъде. Такъв е обичаят във Върбица, когато искаш да се жениш с възлюбената си трябва да я отведеш някъде за да "бъдете" заедно. Странно, но какво да се прави, обичай. Те двамата са изживели прехода. Мислеха еднакво и се обичаха силно - безусловно. Какво по-хубаво от това човек да види детето си щастливо? "Не, тази работа не може да стане! Така се излага в махалата!", отсече остро бащата на 19-годишния турски жених. Със същото мислене и на подобно мнение е и майката на младата ромка. Акиф имаше приятели роми. "Моля ви се кажети ми момчета! Ние сме роми, а вие защитавате турците", с тази молба се обърна към тях майката на Дуду. Майка й нямаше как да разбере, че те не са заели страната нито на турците, нито на ромите. Те само са искали техния приятел да бъде щастлив. На приятелите на Акиф все още им е чуждо понятието дискриминация (от фр.-разделяне). Не може един човек да се роди със съзнанието, че е циганин или, че е джебчия. Те му се втълпяват от хора като майката на Дуду и бащата на Акиф. Ако те са възпитани по този начин по времем на комунизма и са изпитали ужасите на човешкото страдание, не трябва да възпитават децата си с готови теории за доброто и злото, а да ги оставят те сами да решат кое е добро и кое лошо за тях. Всички хора в квартала, където живеят ромката и турчинът, бяха безпределно учудени. Защото такива бракове като на Акиф и Дуду не са често срещани явления. Всички очакваха с нетърпение какво ще се случи. Този случай е живо доказателство, че любовта побеждава всичко и е над всичко. Те двамата влюбени наистина са рожба на демокрацията, защото мислят свободно и без предразсъдъци. Те нямат високо образование, но са истински хора, пример за безусловно съжителство. Много е жалко обаче, че има дефицит на подобни млади личности. За разлика от доста български граждани те са успели да приемат различното, нестандартното и най-важното - умело и безследно са избягали от влиянието на тоталитарните остатъци по време на прехода. Остатъци, които повлияха и все още рефлектират върху много млади хора. Родителите на Акиф и Дуду са хора представители на традиционалистическия стереотипен начин на интерпретиране и разбиране на заобикалящия ги свят. Това е мислене, което се основава на племенни закони и етническо, религиозно, расово и финансово разделяне на хората. Този тип разсъждаване не иска да отстъпи пред свободното и волно разбиране на Акиф и Дуду. Никой човек не е склонен да възприема спокойно информация, която е в разрез с убежденията му.
В случая влюбената двойка има свои вече изградени убеждения, които са в разрез с разбиранията и вярванията на семействата им. Двамата не намират желаното щастие не само заради върлуващите приказки сред обществото за различните и желанието на родителите им да запазят етническата си чистотата, което в днешно време е малко възможно, но те са възпрепятствани и от психологичната нагласа и гледна точка на хората в махалата. Всички хора, когато са принудени да приемат различния и уникално нестандартния, те го отхвърлят или пренебрегват. "Ако си дойде сам, да си дойде! Иначе изобщо да не идва", категоричен бе в думите си бащата на Акиф. Баща му – турчин със прекалено силни морални и фанатични принципи. Иначе в махленската кръчма на една маса му върви мохабета в повечето случаи с роми. По-голяма част от приятелите му са пак роми. Той е строител и много, често работи със колеги роми. Но явно има нещо в тях, което го плаши. Нещо, което на него му е втълпено от някого. В случая той не приема не само Дуду, но и собствения си син, защото усеща, че и собствения му син е "различен" от него самия. По-големият му син е женен за туркиня и поради това не иска да допусне изключения. Иска да запази чиста турската жилка на рода си. Той решава как да постъпи със сина си, защото в йерархята на турското семейство мъжа е глава на домашното огнище и от него зависи всичко, а и не само в турските семейства. Предубедеността до такава степен е вкоренена в системата на собствените му убеждения, че не дава повод за усмивки и щастие на сина си, който е осъзнал, че различните хора са също хора, като него и ги е приел безрезервно. На същия полюс е и мйката на Дуду. Но при нея има нещо нестандартно. След няколко дни отсъствие на дъщеря й от вкъщи тя сякаш прояви склоност. "Сина ти както отведе дъщеря ми, така ще се грижи за нея сега", заяви тя пред бащата на Акиф. В квартала, който живее майката на младата ромка, няма много турци. А и самите й родители не проявяват голямо желание да общуват с хора от този етнос. В случая тя има думата, тъй като бащата на Дуду е в Германия. Той е научил за случая по телефона. Сякаш и той проявяваше признаци на съгласие. Голямата му дъщеря беше омъжена за ром, но сега е разведена. „Майката е виновна за това”, смятат част от съседите им. Може би?! Но защо се случава така, че винаги ромите проявяват смиреност. Винаги те се съгласяват. Защо? Въпрос, на който се търси отговор постоянно и все не може да се отговори правилно. В България безусловната любов е рядко срещано явление. Българинът се жени за българка, турчинът търси своята ханъма (в случая има изключение), ромът прави от време на време изключение, но и той държи да открие своята бохемка. Акиф сега плачеше непрестанно. Дуду беше в същото състояние. Но те не мислехе за миг дори да се откажат един от друг. Бяха изправение пред задръстеното подсъзнание на семействата си. Не смееха да се връщат вкъщи, защото ще ги разделят. Родителите им са безкомпромисни в решението си. "Тя е циганка, той турчин", цялата махала пещерно гъмжеше основно от този израз. След близо една седмица отсъствие от вкъщи Акиф и Дуду се завърнаха във Върбица. Родителите им обясниха по телефона, че няма да ги разделят, ако се завърнат. Съвсем друга беше обаче картината, когато Акиф и Дуду се прибраха. В опита си турскят младеж да вкара ромката в дома на баща си срещна съпротивата му. Тук стана ясно, че те са ги излъгали само за да ги върнат обратно. Разделиха ги пред насъбралата се тълпа в махалата. Имаше и хора, които не бяха съгласни с действията на родителите им. „Какво от това, че са различни. Важното е, че се обичат”, бяха малка част от възгласите на хората в квартала им. След жестоката раздяла Акиф и Дуду известно време милееха еин за друг. Турският младеж направи дори опит за самоубийство с огнестрелно оръжие, но от оръжейния магазин в Шумен са му дали халостни патрони, за което и той самия не знаеше. Близките му го заведоха на психолог. Една седмица след това, той беше лека по лека забравяе Дуду, която също беше разочарована от постъпката на родителите си. Известно време и двамата се съпротивляваха със съдбата си, но явно не им е било писано да са заедно. С усърдната помощ на семействата и близките си, те успяха да се намразят толкова силно, колкот се обичаха преди това. Родителите им успяха. Даже „успяха” е меко казано. Тази история нямаше щастлив край. Все по-често в България с такъв край завършват историите, независимо дали са любовни или други. Незнайно от къде това желание за етническа чистота се е насадило във всички етноси не само във Върбица, а в цяла България. По някога се смята, че различието е хубаво нещо. Да, наистина е хубаво, но стига то да е красиво и приемливо за зрението. А какво му е хубавото на това едни да се третират по един начин, други по различен начин. "Това е интересно", безмилостно повтарят жестокото клише хората. Такъв е живота не само в България, а в целия свят, и такъв ще бъде утре щом продължават да се примиряват разделяните, отхвърляните и пренебрегваните необикновени хора. Да се надяваме, че Акиф и Дуду ще възпитат децата си в безусловна любов към всички хора по света, а разбира се и ние.
О. И.
